Христо Стоичков представя

Човекът „емоция“ Диего Симеоне

Христо Стоичков направи още един специален подарък за зрителите на предаването „Код спорт“ по ТВ +. Този път ексклузивното интервю е от Мадрид, където Камата разговаря за теливизионния гигант „Унивижън“ с един от топ треньорите на днешния футбол – Диего Симеоне, наставника на Атлетико (Мадрид).

– Здравейте, господа. Добър ден. Искам да кажа, че за мен е наистина чест да бъда тук пред вас с един бивш играч, а сега треньор. Наистина е удоволствие за мен да поздравя Диего Пабло Симеоне. Диего, много ти благодаря за времето, което ми отделяш да си поговорим за някои важни неща за футбола и да разкажем интересни неща за хората, които ни гледат.

– Много ти благодаря. Не сме се виждали много отдавна и съм много доволен, че сме заедно. На твое разположение съм да си поговорим.

– Искам да те попитам още в началото. Диего Пабло Симеоне в момента, в който започна да играе в Аржентина за Велес, след това Севиля, националния отбор на страната си, Атлетико, мечтаеше ли, че един ден сънят ще се превърне в реалност и ще бъде един от най-добрите треньори в света?

– Истината е, че още от малък влагах много страст в играта. И както много други бивши футболисти само мога да кажа, че съм щастлив за това, че изживях такава прекрасна реалност, каквато е футболът на терена. На около 28-29 години обаче започна да се върти в главата ми идеята да стана треньор. Истината е, че когато човек започва нещо ново в живота си, винаги иска да го прави възможно най-добре. В такива случаи дори амбицията е много по-голяма. Никога не съм сядал да мисля за това докъде човек може да стигне в нещо, с което се е захванал. Постоянно се стремя да ставам по-добър, да създавам, да правя нови неща за футболистите и знам, че най-добрата инвестиция, която имаме като треньори не са спечелените турнири, първенства и купи. Много по-важно за мен е футболистите ми да научават все повече и повече от мен. Когато постигнеш това, неизменно успехите идват сами и нещата се получават.

– Много хора казват: Сега е най-добрият момент за Диего. Това е моментът му на победител…

– Ами, аз от вече от близо десетина години съм треньор. Признавам си, че имам много късмет. Най-големият късмет за един треньор е да има добри футболисти. Ако нямаш добри футболисти, е много трудно да си добър треньор и да имаш резултати. Добрите футболисти разбират треньора, попиват това, което се опитва да им каже, интерпретират правилно напътствията му, поемат ангажименти към него и ги изпълняват. Най-вече те са тези които са реално на терена и решават нещата. Ако на терена футболистите не могат да предадат с играта си посланието на треньора, нищо друго няма значение. Пак казвам, че имам много голям късмет. Още в „Естудиантес де ла Плата“ в Аржентина имах фантастичен отбор. Станахме шампиони след 25 години суша. В „Ривър плейт“ също – много по-значителен клуб и с много добри играчи. В „Ривър“ всички бяха свикнали да са шампиони. Още щом пристигнах в Испания намерих страхотен отбор, много горд, независимо че знаехме реалността и че има много по-добри отбори от нас, но това не означава, че не трябва да се борим, а точно обратното. Един мач от 90 минути го приемаме като един цял човешки живот, който е пред нас и тепърва започва и никой не може да каже какво ще се случи, назависимо от това, че единият от отборите може да е по-добър от другия.

– Има една твоя фраза: Не можеш за нищо да имаш претенции, ако не тичаш, не се бориш и не допринасяш за отбора си.

– Точно така си представям и нещата в живота. Някой ще каже, че животът е едно нещо, а работата нещо съвсем друго. Аз не мисля така. Например, когато човек е благороден той е такъв и в живота, и в работата си. Когато си изпълнителен човек, на когото може са се разчита си такъв и към семейството си и в работата си. Така че мисля, че има една много ясна връзка между живота и футбола. Просто не приемам да няма отдаденост, да няма усилие, защото талант имат всички. Няма как да стигнеш до толкова голям клуб, без да имаш талант и да играеш добре с топката. Това обаче е най-лесното. Най-трудното е да полагаш винаги максимално усилие, постоянството. Независимо, че печелиш да искаш да побеждаваш винаги, да знаеш че винаги можеш да направиш нещата още по-добре. Понякога чувам футболисти да казват: „Аз нямам какво да доказвам на никого“. Как така няма какво да доказваш, бе! Всеки ден трябва да се доказваш! Затова футболът е толкова прекрасен! Винаги има нещо ново, което можеш да научиш и да направиш. Така че точно по този начин живеем всеки ден и да ти кажа честно, Христо, имаме страхотен тим. Сменихме 10 футболисти от отбора, който стана шампион. Това са много играчи, но остана гръбнакът на тима. И точно хората от този гръбнак предадоха на новодошлите всичко, като оставим настрана това дали печелим или губим, просто е невероятно как отборът продължава същата линия и върви напред.

– Този всеизвестен характер, които имаше още като играч… Спомням си го още от времето, когато играехме и сме се засичали. Мислиш ли, че точно това е нещо много важно за предаване на играчите и, ако не е това, кое е нещото, което най-много държиш да им предадеш?

– Аз мисля, че най-важна е сигурността, увереността. Това, което най-добре приемат играчите и ние с теб също сме го изживели, когато играехме още, е да видиш един човек, който е напълно уверен в това, което ти казва. Назависимо от това дали греши или не. Ясно е, че треньорите също грешим. Всеки може да сбърка. Но ако си твърд и уверен в посланието си, то стига до играчите по един съвсем различен начин. Става въпрос за случаите, когато им говориш не с устата и думите, а когато им говориш със сърцето, с очите, с жестове. Тогава играчите наистина разбират и попиват това, което искаш да им предадеш. Спомняш си когато някой треньор ни е говорил и ние сме виждали и знаели, че това, което казва не е така. В същото време има и други треньори, които ще ти кажат четири думи, които даже може да не разбереш много добре. Обаче, когато са го направили уверено и с убеждение, ти си готов да ги следваш.

– Гледаме много треньори, които си седят на пейката и даже и не помръдват. А на теб трябва да ти слагат камера, за да засекат колко километра навърташ по тъчлинията.

– Завиждам на тези хора и на вътрешния им душевен мир. Дано когато стана голям, защото още се считам за млад, да мога да издържа един мач поне. Опитвам се понякога да остана седнал. Просто не мога. Не мога и за миг да остана на скамейката.

– Да! И аз се чудя как успяхме толкова време да те задържим седнал за интервюто!

– Вярно е. Но истината е, че когато се движа, се чувствам като част от играта и мога да помогна. Това е все пак начинът, по който съм свикнал да изживявам нещата от живота. Нито едно от двете неща не е по-добро от друтото. Нито моето е добро, нито това да стоиш като закован за пейката е добро. Най-доброто е да се търси равновесието между тези две крайности.

– Но това е и много важен фактор. Когато водиш отбора от терена със сериозното си изражение и предаваш неща на играчите си, които ако си седнал, няма как да предадеш. Хората те гледат и виждат, когато си там, че ти изживяваш мача със същото напрежение като тях. Следиш топката и така нататък.

– Точно така е. Когато чувствам нещо, те го разбират понякога дори и без да им кажа това с думи. А пък аз се чувствам като част от отбора и все едно съм на терена. Всички треньори общо взето се опитваме да направим едно и също. Едни се опитват да имат много по периферна визия върху случващото се на терена, а други искат да са преки участници в решаващото положение от мача. Аз мисля, че играчите знаят какво искам да им кажа, гласът ми се е забил в слуха им. Както става с децата. Когато им извикаш нещо отдалеч, те разпознават гласа на баща си. Знаят че това не е гласът на някой друг. И така играчите чуват този глас и отговарят с импулс, с реакция, със стимул… И така с движението си помагам понякога да събудя някой, който е позаспал на терена и да го накарам да реагира.

– Заговорихме за деца. Днес синът ти е световен шампион. Как Диего Пабло Симеоне говори с него. Като баща…

– Винаги като баща!

– Като треньор? Какви съвети му даваш?

– Вярвам в нещо и то е: Мога да говоря за футбол на тримата ми сина (имам трима сина) и тримата играят в „Ривър“, освен големия другите са на 16 и 12 години. Говорим в общи линии за футбол. За идеи свързани с футбола. Но си давам сметка, че така мога да им навредя. Мога да им навредя, защото треньорът, който им се е паднал в момента, който ги изгражда като футоболисти всеки ден, може да им даде друга различна информация и това само да ги обърка. Сложно е, защото аз съм им баща, а знаете как децата слушат и попиват всичко от бащите си. А аз не искам да съм такъв. Затова говорим възможно най-малко и само за най-основните понятия. Разбира се основно за това колко е важно да се полагат усилия, да се работи за усъвършенстване, че понякога от пет минути зависи живота ти, че човек винаги трябва да е благоразположен към другите. За такива неща. Защото са общи за футбола, но не се бъркам в по-конкретните неща, които са повече работа на треньора им, отколкото на баща им.

– А би ли искал големия, нали той вече е шампион, да бъде играч в твоя отбор.

– Няма да е лесно. И няма да е лесно за него! За мен ще е по-лесно, защото само ще трябва да преценявам дали да играе той или друг в даден мач. За него обаче съжителството с мен и вътре в отбора… Знаете, че там е доста по-трудно. Нека да кажем така: Нека да има възможности и бъдеще, но не трябва да забравяме, че играчите са си играчи и човек трябва да гледа на тях като на футболисти и ако трябва да избирам в определен момент в зависимост от футболните му качества, ще съм поставен в сложна ситуация, но винаги ще го оценя първо като футболист и после като баща.

– Как може твоят Атлетико да играе наравно с грандовете Барселона и Реал? Атлетико е вече гранд и говорим за едно доста сериозно израстване в последните години от футболна гледна точка. Ти как мислиш, че това е възможно?

– Не е лесно. Никак не е лесно, но има едно нещо, което казах още в началото. И това е че ние знаем реалността и че те са по-добри от нас. Като знаем тази реалност, се хвърляме в битката с всички наши възможности. Да дадем 100 % от себе си и да „гримираме“ възможно най-добре грешките, които правим и да дебнем и най-дребната грешка, която те могат да направят. И да бъдем непреклонни, както капката пробива камъка. Така успяваме през последните години да бъдем конкуренция. Най-здравословното за такива отбори е ние да се раздаваме докрай и те предварително да знаят, че ще трябва да направят огромно усилие, ако искат да ни победят. Да знаят, че мачът с нас няма да им бъде лесен.

– С теб минахме през прекрасни периоди като играчи и треньори. А как виждаш това съперничество Меси – Кристиано, Кристиано – Меси?

– Мисля, че точно това съперничество прави и двамата още по-големи. Винаги е било така. Може би преди е било между няколко футболисти, но сега е много по-изразено и изпъква точно тази двойка на Лионел и на Роналдо. Тук се включва и пресата, която допълнително раздува нещата и по този начин и двамата се стремят към повече и повече успехи. Икономически се отразява, като печелят повече, различните марки ги преследват за рекламни договори. Мисля, че двамата са си нужни един на друг, защото съперничеството ги кара да постигат повече и повече, за да изпреварят другия и това е много добро и даже красиво, защото и двамата се благородни момчета и искат все повече и повече да израстват. Мисля, че двамата имат нужда един от друг.

– Днес имах възможност да говоря с много хора тук в Атлетико. Говорихме за това какъв играч беше ти, заедно с Любо Пенев и Кико, как постигнахте онзи важен дубъл. Може би най-голямото постижение за Атлетико. Мислиш ли, че може да говорим за това, че такива играчи просто се раждат?

– Не знам. Но винаги съм си мислил нещо, доста хора ми се смеят за това и казват, че съм луд. Може и да е така. Винаги съм мислил, че във всеки един момент могат да те изгонят. Трябва да имаме предвид колко динамичен е футболът в днешни дни. И идват резултат след резултат… А от другата страна са най-различните лични истории, кариери, които се изграждат. Един расте като футболист, друг има успехи като треньор… Построил си нещо през всичките тези години. Всичко това е прекрасно, но вече е история. И този страх от това да не те изхвърлят, те кара да си постоянно нащрек. А във футбола да си нащрек винаги прави живота ти по-добър. Не приемам спокойствието. Не обичам, когато някой ми казва: Спокойно. Спокойствието и футболът на са добри приятели.

– Но винаги има близки хора, винаги се говори, обсъжда… Какво мислиш за твоя договор с „Атлетико“? Можеш вече да кажеш твърдо, че си готов, вече си добър треньор и имаш резултати.

– Ние имаме договор за още две години и тече процес за подновяването му за още три-четири години. Ще бъде наистина голям успех за мен, ако успеем да се споразумеем по договора, защото това ще бъде признание за работата ми. Мисля, че „Атлетико“ (Мадрид) е в един много специален момент и е много важно да продължава да расте, защото, ако използваме добрия смисъл на думата, клубът е още девствен. С много възможности за развитие, за растеж. Защо? Защото се работи много добре от финансова гледна точка, използва се на 100 % това, че отборът работи добре и има успехи. Клубът вади нови и добри футболисти, но и играчите от другите отбори все повече искат да дойдат да играят тук, защото знаят, че тук се печели. И всичко това ме кара да имам желание да бъда част от това възможно блестящо бъдеще. Дано.

– Възможно ли е Диего един ден да бъде треньор на Аржентина. Твоята мечта включва ли такъв вариант: Един ден ще бъда треньор на Ажентина?

– Има различни моменти, но мисля така: Треньорът на националния отбор е като дядото в едно голямо семейство. Както в живота има различни етапи: първо си син, после баща и накрая – дядо. Дядото обаче има зад гърба си много история, много опит и много преживяно. И много натрупана мъдрост, която му позволява да бъде добър дядо. Мисля че тази роля на дядо, пренесена във футбола, е съвсем различно преживяване, съвсем различна история. Дано да може да се случи с мен в момента, когато е дошло времето ми. В момента обаче вълната за мен е друга. Искам да съм с тях на терена всеки ден и да ги уча, да се карам с футболистите, да ги насърчавам да тренират. А поста на селекционер не ти дава точно тази част от треньорската работа. Играеш все важни мачове от Копа Америка и на Световното първенство, елиминации, но това е всичко. Много малко време за тренировки и работа с играчите и това ще ме кара да чувствам липса. Всичко това не означава, че това не е една наистина голяма мечта за мен и че когато съм на 55 години или нещо такова, няма да посрещна с отворени обятия възможността да водя отбора на родната ми страна.

– Спомена Копа Америка. В последното издание победи Чили. Какво мислиш за турнира?

– На Копа Америка всички отбори са силни. Заради изравнените сили Бразилия в последните години дори се видя принудена да търси по-защитен футбол. А това е страна, която винаги е била люлка на едни от най-добрите нападатели. Аржентина има нужда от победи, но нека не казваме, че е задължена да търси триумфа, назависимо от факта, че доста отдавна страната ми не е вдигала трофей. По-скоро бих казал, че отборът на Аржентина има нужда от победи, защото играчите в тима са на такава възраст, че времето им за успехи привършва. Говоря за Агуеро, Меси, Масчерано, Ди Мария, Игуаин – все изключителни футболисти. Просто не е честно такива уникални футболисти и такова поколение да мине през националния отбор без да постигнат някакви по-сериозни успехи.

– Диего, има един играч, който ти изиска да бъде при теб и знам, че много го обичаш. Млад е, мексиканец е. Мислиш ли, че Раул Хименес ще успее да триумфира в твоя отбор и защо засега няма толкова възможности да играе?

– Сигурен съм, че Раул има всички нужни качества, за да бъде един изключително важен играч за всеки отбор в Европа. Има един процес на адаптация, през който той в момента преминава. Аз съм му длъжник, защото не му давам минутите игра, които той е заслужил с усилията, положени в тренировките. За неговия пост на терена имам много варианти между Манджукич, Гризман, Раул Гарсия, Торес… Все футболисти с невероятен опит и много история зад гърба си в Испания и Европа. При него има и нещо друго, което много ме изненада. Той е много благородно момче, много любознателно и иска да научи всичко. Никога не съм го видял с негативен израз на лицето или дори жест. Винаги е позитивен. Аз винаги се вглеждам в тези детайли, за да видя кой доколко е благороден и открит. Преди време не го пуснах в игра, защото тогава по мое лично решение игра Торес, назависимо от факта, че в момента не беше в най-добра форма. Въпреки това, когато се класирахме след дузпи, първи на терена да поздрави съотборниците си изтича Раул Хименес. Това е много ценно качество, защото всеки има талант като футболист, но не всеки може да е така благороден. И следват винаги хубави неща и успехи. Можем само да се надяваме той да продължава да израства с нас в правилната посока и това да се превърне в успех за отбора. А правилната посока не са думите, а показаното на терена. При нападателите знаете, че най-важни за треньора и за отбора са головете и добрата игра.

– Ти разговаряш много с играчите. Този диалог изглежда е много важен и им дава сигурност и доверие към треньора. Треньор – играч или приятел – играч е правилният подход?

– В никакъв случай приятел. В тези взаимоотношения трябва да има ясни ангажименти. Трябва да има доверие помежду ни. Когато е така, всичко тръгва добре, защото това е нормалното. Трябва да приемам добре човека, който ме ръководи и да се разбирам с колегите ми в отбора, но това не означава, че задължително трябва да бъда приятел с тях. Преминал съм през много отбори и съм съжителствал с много и различни съотборници, които са били приятели или е трябвало или те мен или аз тях да водя. Така е във футбола според мен. Същото е горе-долу и с ролята на треньора. Мисля, че е много важно да си точен и ясен. Футболистите да усещат, че ги обича и уважава, но да не се чувстват, като избраници и да се фаворизират. С теб сме били футболисти и знаем колко е лошо да има фаворизирани играчи.

– Как ти се стори последното световно първенство. Една различна Бразилия, Аржентина, на която не и достига нещо, Германия …

– Германия, както винаги изпъкваше с постоянство, Аржентина вървеше във възходяща линия, а Бразилия имаше големи възходи и спадове. Мисля, че към края Аржентина от гледна точка на колектив беше в много добра форма. Но от футболна гледна точка Германия винаги беше над останалите във всяка фаза. Бяха много по-убедителни. И накрая това се видя и във финала. Колкото и да исках в сърцето ми Аржентина да беше победила, беше очевидно, че Германия повече заслужава да стане шампион.

– Да се върнем малко в нашето време. През 1994 година. Нека младите научат нещо от нас за историята. Какво си спомняш от нашия мач България – Аржентина?

– Леле каква жега беше!

– Най-вече за проблема на Диего тогава…

– Да. Истината е, че не знаехме докато не стигнахме до Далас. И тогава разбрахме новината и прекарахме една много трудна вечер. Трудно беше, защото групата усети, че Диего ни оставя в един много важен момент, в който отборът беше във възход и играеше много добре и всички имахме очакването, че ще продължим да израстваме и вървим напред. За съжаление загубихме от вас. След две смъртоносни контраатаки, едната от които беше невероятно бърза. Първата отдясно, прекрасно си я спомням. И всичко това преобърна нещата вътре за всичко, което се случваше всеки ден. Въпреки това си спомням, че мачът който изиграхме с Румъния беше фантастичен. Толкова много положения за гол и красота, но румънците бяха по-уверени и това ни пречупи.

– Диего, мислиш ли че през 1994 г. Бразилия наистина беше най-добрият отбор и заслужено стана шампион?

– Аз винаги мисля така. Щом някой е победил, значи с нещо го е заслужил. И те спечелиха така, защото го заслужаваха. Не приемам доводи от рода: за мен друг отбор игра по-добре и повече заслужаваше. Който е победил – той е шампион. Все с нещо е превъзхождал останалите. Очевидно или е бил по-добре подготвен, с по-добро нападение или най-добра защита, или пък се е възползвал най-добре от различните моменти на първенството. Във футбола се броят победите и титлите. Много е красиво, това дето казват, че някой е заслужавал повече да спечели, но засега няма никаква титла за тези, които са заслужавали, а има такава само за шампионите.

– Имам подарък за теб. Направих тази книга за моята спортна история и ти пожелавам един ден, когато решиш, аз ще ти помогна да направиш и твоята.

– Е, тя няма да е толкова хубава като твоята!

– Ще стане! Още си млад. Та в тази книга има много снимки, но има една, която за мен е много важна и затова точно нея искам да ти покажа и да ти я посветя.

– Точно тази ли? Където ме надбягваш…

– Да. Има и много други снимки, но тази е тук не защото е на Диего Пабло Симеоне, а защото той е човек с огромно сърце, с твърд характер, точен и изпълнителен, скромен… За един човек, който винаги с гордост и вдигнато чело е носил фланелката, независимо от това в кой отбор играе и затова има място в тази книга, защото в нея влизат само хората, които според мен го заслужават.

– Много благодаря!

– Диего, аз ти благодаря! От сърце и наистина беше чест да бъдем заедно и да споделим този приятен разговор. Пожелавам ти най-хубавото и най-доброто. Няма значение, че сме били съперници в мачове между България и Аржентина и „Барселона“ и „Атлетико“. Според мен заслужаваш още много добри години в спорта, за да учиш младите и да им покажеш, че футболът не е само пари и колкото и хубави коли да имат, това не ги прави по-добри играчи, а трябва всеки път на терена и през 90-те минути да се доказват.

– Прекрасни думи! И аз мисля точно като теб!

– Благодаря!

Свързани статии

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button