Бойни спортовеИнтервютаНовини

Близнаците Димитрови: Ако не се бориш докрай, ставаш един от всички

Росен и Румен Димитрови, най-известните близнаци в бойните спортове у нас, гостуваха в предаването “Код Спорт” по ТВ+. За тях няма тайни в сферата на самбото, джудото и ММА. Имат десетки славни победи на тепиха, на татамито и на ринга. Куриозно, но влизат в залата заради наднормено тегло. И се оказва, че са попаднали в своя втори дом. След изключително успешна кариера, подплатена със световни титли, те преминаха от другата страна на барикадата и станаха треньори. А отскоро оглавиха Българската федерация по самбо с пълно единодушие. Братята Димитрови са желязно дуо в спорта и в живота.

– Казваме „добър ден“ на двама големи шампиони – Румен и Росен Димитрови! Благодарим ви, че приехте поканата да гостувате в предаването „Код Спорт“! Как сте? Какви са новините около вас?

Росен: Добре сме, всичко е наред. Радваме се, че имаме предстоящо европейско първенство, там са насочени усилията. Подготовката се води усърдно в „Дианабад“ и в ЦСКА. Ще отидем с един доста добър състав.

– Росене, защо прие да станеш президент на федерацията по самбо?

Росен: Защото обичам този спорт, от него съм произлязъл и мисля, че мога да дам доста на младите като пример, като отношение. Да видят от най-малкото стъпало как се тръгва. Първо съм бил състезател, след това треньор на националния отбор. За мен е едно огромно гайле, както се казва, и престиж, защото все пак е голяма отговорност. Хората, които ме познават, знаят какъв човек съм, знаят какво мога и какво правя. Мисля, че ще дам доста на този спорт, защото го обичам и много го уважавам.

– Румене, каква ще бъде твоята роля във федерацията? Ти си вицепрезидент и дясна ръка на брат ти.

Румен: Да, ние решенията ги взимаме заедно. Идеята е една – както ние сме радвали България с нашите постижения, сега да се радваме всички българи на подрастващото поколение. Да може да се възроди спортът и да жъне дори и наполовина нашите успехи. Това е задачата пред нас. Единствено развитие на всички деца, младежи, мъже, които обичат самбото. Да развиваме този хубав спорт и да носим успехи.

– Как ще постигнете целта, която сте си поставили? За никого не е тайна, че България има успехи в този спорт, самите вие сте шампиони и всеки очаква, че след вас ще има ново поколение.

Росен: Това е нашата цел сега. Бях много щастлив като отидох на републиканското първенство по самбо, което открих и видях, че има по 30 човека в категория. Това означава, че има бъдеще този спорт. Ако е някакъв спорт, в който няма пет деца на едно републиканско, няма как. Трябва да има конкуренция и да стават нещата. Моята цел е да има колкото може повече деца. Дори и да не станат големи спортисти и големи шампиони, поне да бъдат научени на ред, на дисциплина. Най-малкото като отидеш в четири часа на тренировка, трябва да станеш в три, а не да спиш или да ходиш да играеш някъде. Трябва да си оправиш сака, да отидеш на тренировка, да се изпотиш и да се прибереш. Това ще ги направи по-отговорни хора и това е моята цел.

– Румене, финансирането е в основата на успехите във всеки един спорт. Достатъчни ли са средствата, за да не отстъпим от позициите, които сме извоювали?

Румен: Трудно е. Това беше и една от основните цели, които с брат ми си поставихме. Министерството на спорта отделя средства, но и ние чрез наши приятели и контакти, които имаме. Хора покрай самбото да помагат за неговото развитие. Мъчим се, трудно е. Федерацията е с бюджет от около 136 хиляди лева на година. Те са за всички възрасти и за всички състезания – международни, републикански, лагери, подготовка, за клубовете. Крайно недостатъчни са, но това не е целта. Самбистите имат една поговорка, че „кучето трябва да е гладно, за да хапе“, така че хората, които се занимават със самбо, не търсят парите. Те търсят да се реализират и да ги забележат. Това е по-важното – да ги изградят като личности. Но в крайна сметка всеки работи за някакви пари и ако може да вземат пари за медали от световни и европейски първенства.

– Росене, с какви проблеми се сблъска, когато седна на президентския стол? Какво си каза, защото това е доста рязка промяна?

Росен: Да, така е, но аз нямаше да се навия да седна на този пост без определени хора, които са истински професионалисти от много години, още откакто аз съм бил състезател в самбото. Моята цел беше да се върнат тези хора на работа, за да може да помагат на федерацията, както счетоводно, така и организационно, защото аз тази работа не мога да я правя. Нямам достатъчно време, а нямам и този опит, с който да мога да се справям с това нещо. Но те приеха, подадоха ми ръка и тогава се нагърбих с тази задача да вземем федерацията. Нещата при мен са много конкретни, ясни, точни и прозрачни. Всеки един човек може да провери какво се случва, как се случва. Благодарен съм на Управителния съвет. Повиках ги да помагат за тази федерация. В него са Стоян Саладинов, Вълчин Гаров, Даниел Дамянович, Михаил Апостолов. Хора, които имат възможност да помагат и да отделят някакви пари за самбото, за да може това нещо да просъществува, да върви напред и дай боже, да жънем още успехи.

– Румене, има ли добри условия за подготовка? Не говорим само за националните отбори, а по принцип в центровете, където работят.

Румен: Винаги може да бъдат по-добри условията. Самбистите в момента могат да разчитат на добри бази, има теписи, има корки, така че само желание за борба трябва. Човек, който иска да тренира, ще ходи и ще тича навън и пак ще стане по-добър. Най-важното е да има партньори, да могат да се правят равностойни срещи, за да може да израстват състезателите. Базата не е толкова от значение за нашия спорт. Въпросът е да има конкуренция между състезателите, за да могат да се развиват и да трупат международен опит.

– Кажете ми как ще запалите децата по вашия спорт? Виждаме, че те се интересуват от съвсем различни неща, което е проблем не само в самбото, а в целия ни спорт.

Росен: По принцип моята цел е точно това – да стане малко по-масово самбото, за да може примерно 50 деца да дойдат да тренират в един клуб. От тях не е казано, че 50-те ще станат, на някой ще му хареса, друг няма да се върне, трети ще се запали… Може да останат най-коравите и най-жилавите. И си трябва работа за това нещо.

– Кои са топ състезанията на федерацията до края на годината?

Румен: Сега топ състезанието е предстоящото европейско, което е другата седмица в Кипър. След това ще има световно първенство към края на годината.

– С каква нагласа отиваме в Кипър?

Росен: Дай боже да вземем…

Румен: Две-три европейски титли поне.

Росен: Дай боже!

Румен: Трудно ще е.

– Конкуренцията?

Румен: Много се развиват. Състезанията с всяка изминала година стават все по-трудни и все по-тежки. Спортът наистина върви в много голямо развитие.

– Въпрос и към двамата – какво губи самбото от факта, че не е част от олимпийските спортове? Кога смятате, че можем да видим състезания на най-големия спортен форум?

Росен: Това е политика, че самбото не е в олимпийското семейство, но се надявам да стане. Лека-полека да навлезе, защото наистина е един много красив спорт. Там лобито е много голямо, но ако стане олимпийски спорт, и средствата от министерството ще са различни, ще стане много по-масово и тогава ще се развие в пъти.

Румен: Трудно ще стане, но има надежда. Хората, които разбират от нашия спорт, действат.

Росен: Руснаците много напъват.

Румен: Да, защото те на едно световно или европейско в 10 категории, правят 6 първи места. Европейските държави, американци и китайци няма да го приемат това нещо.

– Румене, какво различава вашия спорт от останалите бойни спортове? Кое го прави по-атрактивен?

Румен: Мисля, че самбото и бойното самбо са едни много комплексни спортове, в които са включени техники от борбата – свободната и класическата, от джудото. В бойното самбо ударите с ръце, с крака… Един много труден спорт. Не е само една дисциплина, човек трябва да може всичко. И партер трябва да може, ключове, душене… За да бъде голям шампион в самбо и в бойно самбо, трябва да бъде универсален навсякъде. Няма нещо, което да не можеш, за да станеш шампион, иначе просто си посредствен.

Росен: Тук мога да допълня, че като излезеш в самбото, първо се подава ръка. Мисля, че е единственият спорт, в който първо се здрависваш и тогава започва срещата.

– Сега ще направим рязък преход и ще ви върна във вашето детство. На колко годни бяхте, когато прекрачихте прага на залата? Как се случи всичко?

Росен: На 13-годишна възраст.

– Кой ви заведе?

Росен: Братовчедите ни казаха да ходим да тренираме, защото сме много дебели.

– А опитвали ли сте с някакъв друг спорт преди това?

Румен: Конкретно не.

Росен: Вдигали сме щанги.

– С какви трудности се сблъскахте в началото на вашата кариера? Кое беше най-трудно за вас?

Росен: Първо си мечтаех да стана шампион на България. Тренирах една-две години и вече ставах трети, втори, но първи не можех и си мечтаех. Прибирах се с трамвайчето и с рейсчето и си виках: „Дай боже, да стана републикански, балкански, европейски и световен шампион!“ Молех се от съвсем малък за това.

Румен: Най-трудното като ходехме на тренировка бе, че треньорът беше много корав, при него имаше изрядна дисциплина и тренировките бяха много тежки. Но ние сме благодарни за това нещо, защото той ни е развил и сме станали добри състезатели. Много ни е мъчил, с цената на много труд сме постигнали всичко. Няма как човек да забрави това, което е изпитал по време на тренировките и после това да не му се отрази в живота. То допринася за неговото развитие. Същото е – както е в спорта, така е и в живота. Ако не се бориш докрай, ставаш един от всички. Не можеш да бъдеш „най“.

– Никога ли не ви е минавало през ума да се откажете?

Румен: Не. Работили сме и на две работи, и на три работи, и пак сме продължавали да тренираме. До ден днешен пак тренираме, не професионално, вече само здравословно и за себе си. Но това ти става като начин на живот. Като почнеш да тренираш, се чувстваш по-добре, изхвърляш негативна енергия и се разсейваш от проблемите. Това допринася за по-адекватни решения и да бъдеш по-пълноценен в живота.

– Кой от вас двамата първи стана шампион и спомняте ли си на колко години бяхте?

Румен: Росен стана първи на 18 години – европейски шампион.

Росен: А иначе на републикански станах на 15.

Румен: През 1997 г.

– Смятали ли сте колко титли сте извоювали през годините?

Росен: Адски много са. Аз имам сигурно 70-80 медала. Закачил съм си ги всичките на едно платно и си ги гледам всеки ден. Отделно имам две папки с грамоти, защото няма къде да ги сложа.

Румен: При мен е по същия начин. Взимах по два медала на републиканското, защото хем се борех на моята категория и после на абсолютна. Но като цяло в международните успехи с много повече ме води брат ми с неговите световни и европейски титли. Това състезание между нас допринася за нашето развитие, така че не се сърдим, дори напротив – радваме се.

– Кое е най-трудно спечеленото отличие през годините?

Румен: За мен световното е най-трудното. Тогава играх три срещи, бих ги всички с по 12 точки разлика, но на финала за една минута ми направиха 5 точки. Поведе ме руснакът с 5:0, хвана ме на душене, не заспах и успях да обърна мача. Това си остава най-доброто, дадено от мен за тази световна титла.

Росен: За мен е първата ми световна титла, тя беше и най-кървава, и най-тежка, но и най-сладка.

– Травмите са част от всеки един спорт. Успяхте ли да се опазите, имали ли сте тежки контузии?

Румен: И двамата имаме. Аз имах операция на крака, засегнат нерв, връзки, но това са нормални неща за нашия спорт.

– Защо решихте да се пробвате в ММА? Какво бихте казали на онези, които са скептично настроени към този спорт?

Росен: Пробвахме се в ММА като едно предизвикателство, вече бяхме шампиони по самбо. Викаха ми: „Страх те е да се пуснеш.“ Казах, че не ме е страх. Отидох, пуснах се първия път, бих ги всичките и ми хареса. Затова започнахме и с ММА.

– Как бихте го обяснили този спорт, защото за повечето хора това е нещо като бой в клетка?

Росен: В този спорт трябва много и да мислиш. Не е само бой – ела ме удари и аз ще те ударя. Напротив – трябва да го излъжеш, да го събориш на земята, да го усетиш. Примерно, ако е по-добър горе в стойка с ударите, да го бориш повече. Или ако е добър борец, да не му даваш да те хваща на борба. Не е само така, както си мислят хората.

– Румене, вие бяхте съотборници и сте приятели с Благой Иванов-Багата. Трудно ли се създава подобен боец?

Румен: Не трудно, а това е уникално след това, което преживя. Но да не забравяме, че този човек тренира преди нас в залата. Толкова години, все пак това трудолюбие… Ние му се радваме на успехите, но това, което той дава, за да прославя България…

Росен: Той вече 26-27 години е активен спортист.

Румен: Това много се отразява и на организма, и сваляне на килограми, и дисциплина, и контузии. Трудно е много.

– Той записа една уникална победа срещу Фьодор Емеляненко. Спомням си, че и вие бяхте на това състезание.

Росен: Да, и аз станах световен шампион тогава.

– Вярвахте ли, че може да победи?

Румен: Да! И той си вярваше.

Росен: Да! Той игра преди това с него, малко хора знаят и Фьодор го би с 5:1. В предишния ден даже Багата се бори и стана трети на световното по самбо. Спахме в една стая с него и каза: „Всичко ме боли!“ Целият схванат, мускулни трески и само излезе на тепиха и го би.

Румен: Спортът дава много спомени и моменти, които не можеш да купиш с пари. Нещата, които си преживял по време на състезания, как хората свалят килограми, как се мъчат, как се борят, как преследват титлата – това е неописуемо. Нормален човек не може да го разбере.

– Налагало ли ви се е някога да използвате уменията си извън залата?

Росен: Не, по принцип не сме такива хора. На всеки му се е случвало да се сбие, но избягваме такива конфликти.

– Кое най-много ви дразни в живота?

Румен: Снобарството много ме дразни, изкуствените хора също. Вече светът толкова много се промени. Стана само комерсиален, няма го човешкото, няма ценностна система.

Росен: За жалост.

– Кой от двамата обича да налага мнението си на другия?

Двамата: Заедно взимаме решенията!

Румен: Няма лидер. Обсъждаме всичко, преценяваме. Две глави мислят по-добре от една. Преценяваме кое е по-правилно за нас и работим.

– Някога разделяли ли сте се?

Румен: Слава богу, не!

Росен: За два месеца и половина, като бях в Америка.

– Къде може да ви види човек, освен в залата и във федерацията? Къде обичате да почивате?

Румен: Обичаме да си стоим вкъщи.

Росен: Вкъщи в Нови Искър, във фитнесите и по планини.

– Така ли релаксирате?

Румен: Да, така ни е най-приятно. Не обичаме да ходим по заведения.

Росен: Много, много рядко.

– Какво ви даде семейството?

Росен: Отговорност.

Румен: Семейството е много голяма отговорност, но това пък е и най-голямото щастие. Като ти каже: „Тате, обичам те!“ За какво живееш!

– Щастливи хора ли сте?

Росен: Да!

Румен: Да, много!

– Кое ви прави щастливи?

Росен: Здраво ми е семейството. Майка ни, баща ни.

Румен: Децата са здрави.

Росен: Щастливи сме, правим си каквото искаме. Имаме си свобода, имаме си всичко.

– Как ви се отрази пандемията на начина на живот?

Росен: Не чак толкова.

Румен: Ние не сме от хората, които сме активни по улиците. Така че същият начин на живот, който си го живеем.

Росен: Преболедувахме го, но съвсем нормално.

– Да, но за състезателите е проблем.

Росен: Проблем е, защото не можеха да тренират пълноценно. Това малко или много те дърпа назад.

Румен: Но така е в цял свят, не само при нас.

– Какво искате да си пожелаете на финала на нашия разговор?

Румен: Само да сме здрави, нищо друго.

Росен: Да сме здрави и дай боже да има няколко титли от Кипър първоначално!

Румен: Да има поводи за радост!

Красимир Минев

Професионалният ми път започва през 1988 г. Интересите ми в спорта са насочени към футбол, баскетбол, волейбол и тенис. Завършил съм факултета по журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button