ДругиИнтервютаНовини

Христо Христов: Дали в Токио или в Париж, ще спечеля олимпийски медал

Христо Христов, една от надеждите ни във вдигането на тежести, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Българските щанги се завърнаха победоносно на международния подиум след петнайсет години вегетиране между живота и смъртта. На европейското първенство в Москва в надпреварата при мъжете и при жените, общо националите отвоюваха 3 златни, 3 сребърни и 1 бронзов медал. При силния пол България е първа в отборното класиране, а в генералното класиране втора след Украйна.  Постоянните скандали, борбата за власт във федерацията, както и различни допинг афери, било с недоказана или потвърдена вина, бяха сякаш залепили за подиума славната някога родна щанга. Но железните мъже издържаха на изпитанията и в крайна сметка се завърнаха на авансцената с нова вълна таланти, която помете проблемите. И ето, че сега Москва се смята за отправна точка за движението нагоре. Христо Христов е един от новите  терминатори на националите. Той е само на 19 години и заслужи сребро в двубоя на категория до 109 килограма в руската столица. Неговата звезда изгря на младежките олимпийски игри в Буенос Айрес през 2018 г., когато отново стигна до медал със сребърно сияние.

– Христо, добре дошъл дебютно на подиума на „Код Спорт“! Правим това интервю в залата, в която са ковали успехите си български шампиони от стотици големи първенства в щангите. Как ти влияе тази обстановка? Чувстваш ли силата на поколенията, когато тренираш тук?

– Добре заварил! Мисля, че обстановката я усещате и вие. Тук е излята толкова много пот от предишни поколения, че силата се усеща навсякъде.

– Твърди се, че посвещаваш не малко време извън залата за изучаване на митове и известни истории. Търсил ли си такива в българските щанги? Там също има истории за конспирации, саботажи и други, които не намериха отговор във времето…

– По принцип не съм търсил в щангите. Влекат ме съвсем други митове. Да, интересувам се от загадки и митове, интересни са ми.

– Кои по-точно?

– Древноегипетски, древногръцки, викингите в Скандинавия.

– С времето стават ли ти все по-интересни?

– Да, всеки път като научиш нещо ново и после желаеш още повече и още повече.

– Как успя да държиш и двата фронта – елитният спорт и училището, в което казват, че също си за пример? Кога си наложи като изискване към себе си да не пренебрегваш и изявите в клас?

– С много помощ. Треньорът ми помага, родителите също. Общо взето без помощта не е възможно да успееш да задържиш и двете.

– Имаш ли любими предмети?

– Любим ми е спортът, това ми е приоритетът. А иначе харесвам историята.

– Разкажи как започна твоята история във вдигането на тежести. Знае се, че преди осем години баща ти, който е бивш щангист, ви завежда с брат ти Стефчо в залата.

– Да, преди осем години аз бях доста дребен. Закараха ни, треньорът ни видя, взехме изпити, влязохме в спортното и оттогава вече осем години приключения.

– Вярно ли е, че треньорът ти Живко Николов само като видял твоята взривност при скок от място на приемните изпити за варненското спортно училище, възкликнал пред комисията: „Това момче ще стане световен шампион!“

– Да, вярно е. Според мен доста се изненада, като видя, че скочих 2,40 м, пък бях само на 12-13 години.

– А сега колко скачаш?

– Към 2,90 м. Скоро не съм скачал, защото е противопоказно в момента да правя такива каскади.

– Има ли по-силен в националния отбор на скок от място?

– Да, има, в по-леките категории са силни, скачат доста. Но нашият спорт се измерва в друго, не в скока.

– Кой от теб и брат ти беше по-силен при първите докосвания до лоста? Имаше ли други спортни увлечения преди щангите?

– Тренирал съм доста неща преди щангите, главно в първото ми училище, което е в гр. Бяла. Всичко, което можеше да се тренира там, съм го тренирал. А относно това кой е по-силен, аз и до ден-днешен съм по-силен, но имам едно чувство, че брат ми ще ме изпревари и ще стане много по-добър от мен.

– Ти проправяш пътя и ще му е по-лесно.

– Според мен аз съм му стимул в момента. Искрено се надявам да е така. Мисля, че има доста голям потенциал, ще избухне и ще направи фурор.

– Имате ли си скрита интрига? Както на жаргон се казва в щангите, „мерите ли си гирите“ във времето?

– Имаме си, да, вече сме участвали в една категория на състезание. Мисля, че доста дръпва напред, когато вдигаме заедно. Имаме си и закачки в залата: „Днес ще те бия на някое упражнение.“ Вече ме е бил на едно наше упражнение – протяжка и много се кефи на това, защото аз вдигам доста повече от него, пък да ме победи в нещо, за него е голяма работа. Ще се радвам да ме победи във всичко с времето!

– Каква е разликата в годините?

– С година и четири месеца съм по-голям. 

– Баща ти е известен в щангите като Димитър Димитров, вероятно се е състезавал с презимето си, а не с фамилията си. Ти печелиш медали като Христо Христов. Умишлено ли търсите това повторение на първо и второ име?

– Всъщност баща ми е Димитър Христов Димитров и се е състезавал с фамилията си. Не сме го търсили умишлено, просто така се получи.

– Както те запишат на първото състезание в протокола.

– Аз си ползвам фамилията, както и той. Кръстен съм на дядо ми, лека му пръст.

– На 27 април навърши 20 години, но малко преди рождения си ден имаше изява на европейското първенство в Москва в категория до 109 кг, остана втори с двубой от 206 кг. Украинецът Дмитро Шумак те изпревари само с един килограм – това доколко помрачи радостта ти от отличието или медалът взе връх над всички останали емоции?

– За щастие не можа да помрачи всичко, което се случи на рождения ми ден. Получих много добри пожелания от всички мои близки – братята ми, родителите ми, треньорът ми. Абсолютно всички бяха до мен и ме подкрепиха. Това, че станах втори е просто заради моя грешка. Не е виновен никой друг, освен мен самия и мисля, че няма да се повтори повече.

– Започна да печелиш медали от големи първенства при юношите през 2017 г. Колко отличия имаш вече в колекцията?

– Доста – имам четири европейски титли, три за кадети и една за юноши. Имам второ място при мъжете на европейско първенство. Имам вицеолимпийска титла за младежи. Имам световна титла за кадети до 17 г. Трето място в движение на световното във Фиджи. Доста спечелени турнири, имам отличия.

– А имаш ли си любимо от тях?

– Мисля, че са две. Ще почна с второто място – това е олимпийският медал. Първото ми е най-щастливият момент, най-щастливата ми титла – световната, макар че е за кадети до 17 г. Просто да станеш световен шампион на второто си международно състезание е неописуемо.

– Най-тежкият ти момент досега в кариерата? Може би контузията на световното за младежи във Фиджи? Има ли друг по-неприятен момент?

– Да, контузията във Фиджи много ме разклати психически. След нея миналата година бях пред отказване, но треньорът ми и всички мои близки успяха да ме върнат в това, в което съм най-добър.

– Предстои ти световно първенство за младежи в Ташкент в края на месеца – целите ти за този шампионат и как той е обвързан с битката за участие на олимпийските игри в Токио? България има право на две квоти при мъжете. Какви реално са шансовете ти за изява на най-големия спортен форум?

– Целите за световното? Аз не съм толкова за отличието там, колкото отивам да направя някакъв резултат, с който да мога да се боря за олимпийската квота, тъй като ние сме четирима човека – Божидар Андреев, Стилиян Гроздев, Юндер Бентула и аз. Мисля, че всички сме с равни шансове за квотите, всички можем, всички сме постигнали нещо и заслужаваме да отидем. Аз лично се радвам на всеки един от нас, който успее да отиде, тъй като съм си патриот и обичам всичко наше. Просто се радвам да се печелят медали за България! Знаете, че винаги първо се старая за медал, а после за първото място. Мисля, че в Ташкент ще успеем да се преборим.

– Кои са фаворитите в твоята категория за Токио и как виждаш шансовете си при евентуално участие?

– Виждам, че мога да взема медал. Реално хората, които вдигат доста в моята категория са двама. Единият е Симон Мартиросян, който сега записа нула на европейското в Москва. Другият е узбекистанец – Акбар Джураев. Той е доста силен, млад, 21-22-годишен и вдига много сериозно за годините си. Това е вторият фаворит и мисля, че мога да се наредя между тях за медал.

– Няма азиатско нашествие, както при леките категории.

– Не, азиатците не са толкова страшни. Има един, но той няма право да участва и не е нищо особено

– Състезател си на варненския „Титан“, как е обстановката в клуба? Липсва ли ти нещо? Успехите ти повлияха ли положително на отношението на обществеността към теб? Получаваш ли във Варна адекватно внимание?

– Мога да кажа, че клубът е уникален! Да работиш с истински професионалисти е страхотно! Да започнеш от нищо да работиш с професионалисти, които държат на теб. Доста дълго време този клуб ми е помагал за всякакви мои нужди. Не съм видял нищо лошо от клуба и не смятам да го сменям, каквото и да става. Общо взето, да, разпознават ме хората, което е малко нож с две остриета, тъй като аз самия не обичам да ме разпознават. Примерно, като трябва да се запозная с някого, хората си вадят предразсъдъци от това какъв шампион си. Това момче ще е надуто, няма да може да се говори нормално с него… Но пък аз съм съвсем различен типаж и не обичам толкова да ме разпознават, защото си вадят предразсъдъци. 

– В миналото се носеха легенди за натоварванията в националния отбор при Иван Абаджиев, сега времената са други. Как се работи със старшията Иван Иванов?

– Работи се перфектно! Страхотен професионалист! Много земен човек, страшен е просто, много добър треньор!

– Иван Иванов ли трябва да избере кой от изброеното каре трябва да участва на игрите в Токио?

– Не съм запознат с това кой ще направи избора. На нас не ни се казват такива детайли. Просто трябва да вдигаме.

– Имаш ли кумир в славната гвардия „железни мъже“ на България? Ако трябва да направиш класация топ 3, кого би избрал?

– Относно кумира, да, имам. Това е Величко Чолаков, лека му пръст. Наш приятел, беше страхотен човек. А за класацията топ 3, мисля, че не мога да ги наредя първи, втори и трети, тъй като за мен всички наши състезатели преди и сега са уникални. Всеки е уникален с нещо.

– Търсиш ли в Интернет големи състезания по щанги от миналото? Имаш ли по-различно мнение от всеобщото, че Наим Сюлейманоглу, мир на праха му, е №1 в световната история на вдигането на тежести?

– Както казах, за мен няма №1. Всички са по някакъв начин №1, защото всички са дали достатъчно от себе си, вложили са много труд и пот в тези тренировки, за да стигнат донякъде, така че не можем да кажем, че точно един човек е №1. Това е всеобщо мнение на хората, но моето мнение е, че всички са по някакъв начин №1.

– Специалистите не пестят суперлативи за твоята техника – как я постигна? Повече с талант или има и друга рецепта?

– Рецептата е, че треньорът ми е безупречен относно техника. Никога не е бил доволен от нищо по-малко от перфектното. Той е страшен перфекционист. Техниката ми е перфектна благодарение на него.

– И специалист по тежките категории, както разбирам.

– Да, специалист по тежките е. Има 5-6 човека, които са вдигали на тежка категория с немалък резултат, но смея да твърдя, че съм най-доброто му творение.

– Надявам се да го докажеш с резултати, с точни числа.

– Почнал съм да го доказвам и ще го докажа.

– Твърди се, че движението изхвърляне е повече по вкуса ти от изтласкването. Това не ти ли създава известно неудобство, защото битката в двубоя често се решава именно в изтласкването?

– В интерес на истината бях перфектен тласкач до преди да дойде времето след олимпиадата, в което реших да си почина и просто почна да ми бяга техниката. Оттогава насам само я развалям, сега почнахме да я оправяме и мисля, че ще стана както преди – и двете ми упражнения да са безупречни.

– Говориш за младежката олимпиада – какви изживявания са в съзнанието ти от тази надпревара?

– Това беше много хубав момент от живота ми, защото бяхме там 20 дни, отборът беше уникален, само приятни хора. С всеки си останах малко или много приятел след първенството. Беше едно от най-добрите изживявания в живота ми.

– Това ли беше максимумът тогава – сребърен медал?

– Не, както знаете, там ме победиха с едно кило. Не тая лоши чувства към никого. Не може момчето да е на 15 години, да е плешиво и да тежи 160 кг! Физически не е възможно просто.

– Както се шегуват във вашия спорт, в бокса, в борбата – „да има две деца и да е на 16 години“.

– Да, по принцип така е, но ако това е неговият начин да печели, ако това му доставя удоволствие, нека да продължава да печели така. На мен ми доставя удоволствие да съм реален и да постигам всичко реално.

– Имал ли си куриозни моменти в кариерата си досега или пък нещо любопитно от типа невероятни истории въобще в живота?

– Куриозни моменти? Имам едно доста голямо пребиване, защото паднах много лошо с щангата. Бях малък с 52 кг, но ме удари във врата и паднах на земята. Имаше един голям подиум със стърчащи болтове и паднах върху тях, но нищо не ми се случи. Всяко състезание носи емоции и моменти. Това, че излизаш на подиума да вдигаш срещу някой, да се бориш, е страхотна емоция.

– Как преживя стреса от тази ситуация с щангата и болтовете?

– Не съм се стресирал изобщо. Станах, посмях се малко и после пак исках да минавам, но треньорът ми не ме пусна повече.

– Варна е много красив град – имаш ли си любими места? Обичаш ли да се разхождаш или може би те влече да си в морето?

– Самата Варна ми е любимо място, както и Бяла, където съм израснал. Нямам точно определено място в града. Самите два града са ми любими места.

– Какъв характер си – мечтател, романтик или по-скоро прагматик? Как ти повлиява времето в този тежък и дори суров спорт като щангите?

– Доста голяма доза от трите изброени плюс още много други качества. Просто моят характер е супер странен. По принцип съм много добър човек за тези, които не ме предават. Ако някой ме предаде, ставам прекалено студен и просто вече изчезва от живота ми.

– Остава ли ти време за живот извън залата? Обичаш ли да пътуваш, как се забавляваш?

– Както всеки младеж, когато имам свободно време, излизам по купончета, разхождам се. Свободното ми време е много малко и много рядко, защото моят начин на живот е в залата. Както знаете, спортът е до време и се боря сега, докато мога да постигна нещо и после целият живот да е пред мен. Да е свободен, да нямам нужда от работа, да нямам нужда от нищо.

– В този смисъл нямаш чувството, че си пропуснал нещо досега в живота си, спрямо този на твоите връстници.

– Пропуснал съм. Кой, който се бори за нещо, не е пропуснал? Гледал съм как приятелите ми са по плажовете, по барове и т.н. се забавляват, докато аз хвърлям всичко в залата. Но след време те ще работят, а аз ще почивам някъде и ще е обратното.

– И да се върнеш с медала, защото на плажа са много хора, но с медали са малко.

– Те сега си живеят живота, а след време просто животът им става само работа без почивка. А аз сега работя, за да мога да си подсигуря бъдещето и после да нямам нужда да работя. Реално целият ми живот после да е почивка.

– Добра философия имаш, мога да те поздравя за тази мотивация.

– Това е реалността.

– Стотици интервюта съм правил, но такава мотивация за първи път срещам, което много ми допада. Как си със социалните мрежи? Как ще отговориш на мнението, че Интернет днес прави младото поколение по-интровертно и живота по-скучен?

– Доста съм привързан към социалните мрежи, редовно съм там. Имам си „Инстаграм“ профил, даже два или три. Доста често седя на телефона. Даже треньорът ми казва, че съм обсебен от време на време, но това е сегашният начин на живот. По тяхното време това го е нямало и са имали различни забавления, а сега това е забавлението.

– Какво си забраняваш най-вече в живота?

– Забранявам си да се отказвам оттук нататък, защото това е нещото, в което съм най-добър. В нищо друго не мога да съм толкова добър. Имам доста временни забрани – примерно по лагери да не приемам никакъв алкохол, да не превишавам вечерния час, който е 22:30. Гледам да спазвам режим, който ще ми помогне да спечеля, каквото трябва.

– По време на състезания как се настройваш? Примерно изолираш ли се от социалните мрежи?

– Не, изолирам се единствено от негативите на социалните мрежи, когато съм на състезание. Изолирам се от негативните хора, които са около мен, за да мога да се фокусирам върху самото състезание.

– Как ги разкриваш негативните хора?

– Те си личат. Елементарни са.

– Създаде ли много приятелства в щангите, в спорта?

– Да, доста, извън щангите пак си създадох. Хората, които не ме познават, си вадят предразсъдъци. И тези, с които се запознахме, всичко е наред, останали сме си приятели. А тези, които не ме познават, с времето просто продължават да си мислят, че съм надут човек и т.н.

– Обичаш ли да мечтаеш?

– Да, аз съм мечтател по принцип.

– Какви мишени виждаш пред теб?

– Да подсигуря живота си. Това е най-голямата мишена. Просто друго няма смисъл.

– Водиш ли се от някакъв девиз?

– Доста отдавна си го казах на едно награждаване, че няма по-силен от мен. Не говоря физически, а по-скоро психически, защото благодарение на всички, които ми помагат и най-вече на треньора ми, много си усъвършенствах психиката. Мисля, че е доста трудно някой да ме бутне психически в момента.

– Психиката ли е най-важна за големия спорт според теб?

– Не е най-важна, но е много важна. Всичко е важно – физика, психика…

– Как се бориш с COVID? Как преодоля психологическия натиск около този вирус-убиец?

– Не гледам телевизия, защото тези новини за мен са излишни. Постоянно говорят за COVID, колко човека убил, постоянно жертви, глупости… Просто не си пускам телевизора на такива информационни канали. За какво да се потискам? Аз съм жив и здрав. Постоянно сме отделени от хората, постоянно сме някъде изолирани по лагери, така че няма нужда да се товаря с това какво се е случило навън.

– Млад и здрав човек като теб може би не се страхува, но се налага заради състезанията, ваксина.

– По принцип никога не съм бил съгласен за тази ваксина, но обстоятелствата го изискват, за да можем да участваме, където трябва. Мисля си, че организмът е достатъчно силен, за да се справи и да изгради всичко сам, но щом се налага ваксина…

– Какво ще те направи щастлив в кариерата ти? След десет години как се виждаш?

– Мисля, че след десет години ще съм се сборил за олимпийски медал. Независимо дали сега в Токио или в Париж ще спечеля медал от олимпиада.

Владимир Памуков

Първи носител е на наградата за спортна журналистика на името на Людмил Неделчев-Люпи и Николай Колев-Мичмана. Притежател на приза „Черноризец Храбър“ в категорията „Спортна журналистика“ за №1 в печатните медии. Автор на книгата “Христо Стоичков. Историята” – официалната биография на Камата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button